НАЧАЛОТО

Всички ние сме чували, думите на Исус:

Йоан 10:10 Аз дойдох за да имат живот, и да го имат изобилно.

И всъщност това е, поради което всеки един от нас е решил да живее с Господа – вярата, че Той ни обича и ни прощава, ако искрено се покаем за греховете си; надеждата, че животът ни ще бъде различен, пълноценен и смислен, щом сме с Него; и любовта ни, дошла в отговор на Неговата милост, любов и грижа към нас.

В първите дни на новият ни живот с Бога за нас няма нищо невъзможно, копнеем да бъдем с Него, да четем Словото Му, да прекарваме време в молитва и поклонение.

Но минава време… Живеем в свят, в който християнските ценности и идеали отдавна не са на почит. Модата трудно се връзва с представите ни за благоприличие, целомъдрието се смята за старомодно, абортите, разводите и съжителствата без брак пък са нещо обичайно. Отвсякъде ни „бомбардират” реклами, представящи греха по начина, по който змията го представи на Ева – като добър, приятен, желан. Близките ни ни смятат за леко изперкали, защото вярваме в Нещо, дето не се вижда…

 И сякаш след време всичко това започва да ни се отразява. Някак охладняваме към Бога и забравяме за първата си любов и ревност. Сякаш виждаме кръста на Исус не като началото, а като края на живота ни, смятайки, че заповедите Му, имащи за цел да ни предпазят, само ни ограничават. „Бъди свят” преди ни е мотивирало да живеем чисти и искрени пред Бога, но сега ни звучи като „Стани скучен”, защото святостта някак трудно се връзва със светските стандарти. Не говорим за „големи” грехове като кражби, убийства, изневери, но дори и „по-скромните” ни прегрешения, като клюки и одумвания, са забранени.

Но как с лека ръка да подминем това, което Исус направи за нас? Все пак Той даде живота си за нас, измъкна ни от предишните ни провали и страхове, даде ни нова надежда, снабди нуждите ни. И за да не „обидим” Бог вземаме решение – ще бъдем святи в неделя, но няма да сме скучни през седмицата. Така и вълкът ще е сит, и агнето ще е цяло.

И започваме един „двойнствен” живот, в който обаче нещата сякаш не са като тези, които очаквахме. Уж ходим на църква, пеем хваление на Бога, но започваме да се чувстваме гузни и виновни пред Него. Срамуваме се да бъдем истински с Бога, такива, каквито сме били през седмицата. А тогава дори не сме били лоши, просто сме се посмели на някой виц, пофлиртували сме с някого, не сме отделили време да помогнем, защото сме били претоварени с работа…

Някак неусетно сме се променили и не знаем как да се обърнем към Него. Знаем всички правилни думи, дори се молим и искаме прошка с тях, но не сме искрени и те не променят нищо в живота ни, защото не слизат до сърцето ни. Казваме, че живеем за Бог, но нали в Неговото присъствие е пълнота от радост и всякога веселие? Нали Исус ни обеща изобилен, пълноценен и смислен живот? Защо тогава се преструваме на щастливи и доволни, защо животът ни е толкова празен и изкуствен?

Май имаше някъде един стих, че никой не може да слугува на двама господари (Матей. 6:24). Това ли правим ние? Опитваме се да служим и на светските стандарти, и на Бог. Затова ли нищо не се получава? Дали тогава, ако решим да изберем само Бог, няма да можем да се върнем в началото? Защото кръстът е началото. И живота ни в Бога наистина може да бъде щастлив, изобилен и пълноценен. Защото Исус е Този, Който осветява и осмисля дните ни.

Това текстче го бях писала преди доста време (публикувано е в Морфоно). Днес искам само да добавя няколко неща, с които да обясня идеята на блога, и съответно, на разказите ми. Те са за хора, които по една или друга причина са изгубили първоначалния си плам и посвещение. За хора, които знаят, че Бог е реален. И понеже знаят това, и са наясно че са се отдалечили от Него, те се самоупрекват и обвиняват, вярвайки повече в Божието наказание, отколкото в милостта Му.  Чувствайки се недостойни да бъдат приети отново в семейството Му, те се срамуват да бъдат искрени с Бога. Понеже от  опит са разбрали, че сърцето е измамливо повече от всичко, те се съмняват в себе си, в своите намерения, посвещение и постоянство. Затова решават, че "епизодът с Бог" е вече минало в живота им. Странното е, че те не Го отричат, но приемат, че Той е някъде там, при другите и не се интересува от охладнели християни като тях... Защото забравят историята за блудния син и за това, че няма нищо, което да ни отдели от Божията любов... Защото, колкото и далеч са стигнали в своите очи, Бог никога не е спирал да ги обича.  И, колкото и да не ми харесва терминът "втори шанс", това е, което Бог им предлага - нова възможност, за да започнат. "Ако се върнеш към Всемогъщия, пак ще бъдеш утвърден" (Йов 22:23)