Ако взема крилата на зората

И се заселя в най-далечните

краища на морето,

Там ще ме води ръката Ти,

И Твоята десница ще ме държи.

Псалм 139

- Ако взема крилата на зората и отлетя далече, далече… Ако взема крилата на зората..

- Какво правиш? – попита Ана.

- Летя – отвърна Петя и стоейки до широко отворения прозорец, с ръце, скръстени пред себе си, замълча…

В началото Ана си помисли, че е много смешно и остроумно от страна на Петя да представи пеенето си пред прозореца като полет. Дори беше  започнала да се смее, но когато видя, че приятелката й не се присъедини към смеха й, и че дори не се обърна, тя се замисли дали наистина не говори сериозно. Опита се да погледне на нещата и през нейните очи. Цял ден затворена в общежитието, претоварена с информацията от ученето за теста по информатика, и повлияна от дъждовното време отвън, тя не беше излизала от стаята. А и вече беше късно – някъде към един часа през нощта.

И все пак – да каже че лети, гледайки през прозореца… Ана също искаше да може да нарече погледа си полет, да може да освободи духа си и да го прати, заедно с въображението си, да тича, да скача, да лети, понесен от прашинките на щастието…

Някъде вече беше гледала това, в някой филм, май беше „Питър Пан”. Там децата летяха, понесени от вълшебен прашец, и този прах идваше от смеха или от радостта им.

Вече рядко си спомняше за тези неща, тези малки вълшебства. За нея сега това сякаш беше много, много отдавна. Когато беше още малка тя вярваше, че смехът би могъл наистина да я издигне над земята. Представяше си го като левитацията при йогите или, знаеше ли й тя какво точно има в предвид…

И точно сега изведнъж на нея и се прииска да вярва силно и сляпо като Петя. Да се надява, да знае и да приеме убеждението, че стига да пожелае и вярва силно в нещо, то наистина ще се случи. Беше чела това в една книга – „Щом силно желаеш нещо, цялата Вселена ти съдейства, за да постигнеш желанието си”.

Но книгата, която често виждаше Петя да чете и препрочита беше различна. Тя се казваше Псалми и беше част от Библията.

Ана също беше чела от Библията. Беше чела, беше слушала, беше гледала дори проповеди…

Но нищо от това, необикновеното, не беше преживяла. И след много време на чакане, след дълги години на вярване и надежди, че чудото ще стане, изведнъж тя се събуди разумна и реална. Невярваща, нечакаща и студена. Дори самата тя не разбра кога и как беше допуснала това да се случи с нея. Тя, която винаги умееше да разпалва у другите стремежи, да събужда надежди, да възкресява мечти. Сега бе просто едно обикновено и безлично момиче.

И ето, така се случи, че в стаята й, на мястото на предишното момиче, също такова безцветно и реално като нея, настаниха ново.

И късче от синьото небе докосна еднообразието на дните й. Петя, новото момиче, се учудваше на всичко. Беше доверчива и мечтателна. Нямаше много приятели, но знаеше и отговаряше на нуждите и проблемите на всеки. Вярваше в Бог и в жертвата на Неговия Син Исус Христос. И обичаше да споделя тази своя надежда с хората, което обикновено предизвикваше техните присмех и подигравки. Въпреки това тя не губеше вярата си в хората. Вярваше също и в чудеса, като това да полети например.

А в началото Ана не я хареса. Може би защото вече беше минала по този път. И може би защото го смяташе за необходим, но ограничен период от живота на човека. Нещо, през което всеки минава, докато един ден не се събуди и не се сблъска с реалността. И според нея, Петя бе продължила своя сън твърде дълго.

Вярата на Петя я дразнеше, мечтите й я караха да гледа на нея снизходително. Ана си казваше: „И  аз  съм  минала през това, не си нито първата, нито ще си последната, която си мисли, че всеки ден преоткрива света. Но скоро ще се събудиш и ще видиш, че животът е сив, скучен и безцветен и че в този безчувствен свят трябва да се живее разумно - без много полети”.

Да, така си мислеше до скоро. Но от известно време насам начинът на живот на Петя, започна да я предизвиква, започна да пропуква защитните стени на нейното безверие. Усмивката на новата й съквартирантка, думите й, убедеността й в нещата, в които вярваше и безпричинното й щастие —всичко това постоянно напомняше на Ана какво е имала. И какво е можела да има все още, въпреки обстоятелствата, проблемите, болката и тревогите…

И сега, завладяна от шепота на песента и погледа на Петя, втренчен през прозореца, нагоре към небето, изведнъж  Ана поиска…

А когато Петя се “завърна” от разходката си по звездите, Ана вече летеше…

публикувано в "Откровения" и "Християни"

От години страдаше от множествена склероза. Вярно, че беше лечимо. Но в нейния случай поставиха диагнозата доста късно.

Още в началото, докато се луташе по болници, прегледи и изследвания, и докато още никой не беше наясно какво точно й има, започна да посещава църква, търсейки изцеление. Но така и не го получи. В началото вярваше, после се отказа. От две години беше в инвалидна количка.

Обезсърчи се, започна да обвинява Бог, че не я обича, защото й отказва да бъде здрава. Спря да ходи на църква и да се вижда с вярващи в дома си. Подозираше доскорошните си приятели в лицемерие – мислеше си, че тайно злорадстват, че не са на нейно място. Или пък, че ако са болни като нея, тях Бог би ги изцелил. Предполагаше, че всички я обвиняват, че не е достатъчно свята, за да заслужи изцелението си. Мислеше, че Бог не я обича, че не я иска, че я е оставил сама и не го е грижа за състоянието й.

И затова се подразни, когато, докато превключваше с дистанционното каналите на телевизора, чу:

- Ако се върнеш към Всемогъщия…

Побърза да смени канала. Не искаше да слуша за един Бог, Който бе твърде жесток към нея. Бог, Който правеше всичко по Своята воля, без да се интересува от болката на хората.

Загледа се в някакъв екшън, с твърде много насилие, за да заглуши думите, които сякаш се бяха набили в главата й:

- Ако се върнеш към Всемогъщия…

Как да се върне? Та тя си бе все на същото място, жалка и слаба в инвалидната си количка.

Живееше на третия етаж в пететажна жилищна кооперация, без асансьор. Домът й бе близо до парка и често, през прозорците, заедно със слънчевата светлина, нахлуваше и шумна глъчка от играещи деца. И този детски смях – весел, безгрижен и щастлив – бе поредното доказателство за Божията несправедливост спрямо нея. Беше едно дете, родителите й отдавна бяха починали. Не се беше омъжвала. И нямаше деца.

Единствените, които посещаваха дома й, бяха социалните асистенти. За две години – пет асистентки. Програмите, по които ги назначаваха, бяха срочни – за по няколко месеца. Но някои даже и по-рано напускаха. Не можеха да понесат грубостта и сприхавостта й. А тя беше такава, защото беше отчаяна и слаба; защото им завиждаше за тяхното здраве; защото бе зависима от тях; защото за тях беше просто работа и тежест, получовек-полутруп.

Вярно, че последното момиче се държеше различно с нея, но то беше, защото беше вярващо и навярно си мислеше, че ако спаси душата й ще натрупа точки пред своя Бог. Но то май бе пропуснало да разбере, че нейния Бог не обича болни и възрастни хора. Или поне не обичаше нея. Как може да обичаш някого и да го оставяш да страда, прикован в инвалидна количка, ако имаш възможност да му помогнеш?

- Ако се върнеш към Всемогъщия… - сякаш в отговор се прокрадна в мислите й.

Глупости. Щом досега Бог не беше направил нищо за нея, едва ли днес, след толкова години, би я посетил. Днес едва ли някой би се сетил за нея. Още повече, че вчера изгони последната асистентка – тая, вярващата. Беше прекалила със солта в яхнията. Та, по този повод хубаво я нахока и й каза повече да не стъпва в дома й.

Такива са отчаяните хора. Не приемат доброто, защото не вярват в него. Искат и другите да страдат като тях.

- Ако се върнеш към Всемогъщия…

Какво, тогава няма да страдам ли? – запита се иронично.

Вярно, понякога си мислеше, че би могла да е кротка и смирена болна, но нали, ако се държеше така, всички щяха да потъпкват интересите й. А кой по–добре от нея самата би я защитил? Затова беше груба с всички, защото не вярваше на никого. Та, щом Бог, Който може всичко, включително и да я изцели, я отхвърля, то никой не би могъл да й помогне.

Отвори шкафчето с лекарствата си и извади от него всички кутийки и шишенца.

- Ако се върнеш към Всемогъщия…

Как да се върна при Бог, когато Той не ме иска? – се запита сама. Никой по-добре от нея не знаеше колко трудно е да вярваш в Бог, а да живееш, без да можеш да разчиташ на Неговата любов и закрила. По-лесно щеше да й е да не бе чувала за Него. Така би си обяснявала всичко със съдбата, с някакви случайности, обстоятелства, късмет. И това би било далеч по-приемливо. Но това, нейното, то беше страшното. Да знаеш, че Бог съществува. И че целият ти живот е в Неговите ръце. Една Негова дума би те вдигнала от инвалидната количка. Но колкото и да плачеш и да го молиш, каквото и да Му обещаваш, Той да мълчи.

- Ако се върнеш към Всемогъщия…

Стига вече. Не искаше повече да чува тези думи. Искаше просто малко спокойствие. Почивка от всичко.

Отвори две шишенца и изсипа хапчетата в шепата си.

Знаеше, че душата на човека не умира с физическата му смърт. И че в отвъдния свят я очаква тежко наказание за това, че сама е посегнала на живота си. Но сега не искаше да мисли за това. Сега й стигаше да знае, че всички ще я оставят на мира и че няма да усеща болките и неподвижността на тялото си.

Приближи шепата към устата си.

И тогава го чу. Така ясно, сякаш имаше някои друг с нея в стаята:

- Ако се върнеш към Всемогъщия…

Така се стресна, че ръката й трепна и разсипа хапчетата по пода. Озърна се, беше сама.

- Ако се върнеш към Всемогъщия… – чу отново.

- Как мога да се върна, щом Той не ме иска – грубо извика в отговор тя.

Тогава усети топлината. И любовта. Малки, нежни вълнички преминаха по цялото й тяло, оставяйки след себе си усещане за лекота.

Затвори очи, потапяйки се в това усещане. И тогава, със затворените си очи, видя. Един кръст, а на него прикован един Човек.

- Искам те – каза й Той. – Замених Моят живот за твоя.

публикувано в "Откровения" и "Християни"

Всички ние сме чували, думите на Исус:

Йоан 10:10 Аз дойдох за да имат живот, и да го имат изобилно.

И всъщност това е, поради което всеки един от нас е решил да живее с Господа – вярата, че Той ни обича и ни прощава, ако искрено се покаем за греховете си; надеждата, че животът ни ще бъде различен, пълноценен и смислен, щом сме с Него; и любовта ни, дошла в отговор на Неговата милост, любов и грижа към нас.

В първите дни на новият ни живот с Бога за нас няма нищо невъзможно, копнеем да бъдем с Него, да четем Словото Му, да прекарваме време в молитва и поклонение.

Но минава време… Живеем в свят, в който християнските ценности и идеали отдавна не са на почит. Модата трудно се връзва с представите ни за благоприличие, целомъдрието се смята за старомодно, абортите, разводите и съжителствата без брак пък са нещо обичайно. Отвсякъде ни „бомбардират” реклами, представящи греха по начина, по който змията го представи на Ева – като добър, приятен, желан. Близките ни ни смятат за леко изперкали, защото вярваме в Нещо, дето не се вижда…

 И сякаш след време всичко това започва да ни се отразява. Някак охладняваме към Бога и забравяме за първата си любов и ревност. Сякаш виждаме кръста на Исус не като началото, а като края на живота ни, смятайки, че заповедите Му, имащи за цел да ни предпазят, само ни ограничават. „Бъди свят” преди ни е мотивирало да живеем чисти и искрени пред Бога, но сега ни звучи като „Стани скучен”, защото святостта някак трудно се връзва със светските стандарти. Не говорим за „големи” грехове като кражби, убийства, изневери, но дори и „по-скромните” ни прегрешения, като клюки и одумвания, са забранени.

Но как с лека ръка да подминем това, което Исус направи за нас? Все пак Той даде живота си за нас, измъкна ни от предишните ни провали и страхове, даде ни нова надежда, снабди нуждите ни. И за да не „обидим” Бог вземаме решение – ще бъдем святи в неделя, но няма да сме скучни през седмицата. Така и вълкът ще е сит, и агнето ще е цяло.

И започваме един „двойнствен” живот, в който обаче нещата сякаш не са като тези, които очаквахме. Уж ходим на църква, пеем хваление на Бога, но започваме да се чувстваме гузни и виновни пред Него. Срамуваме се да бъдем истински с Бога, такива, каквито сме били през седмицата. А тогава дори не сме били лоши, просто сме се посмели на някой виц, пофлиртували сме с някого, не сме отделили време да помогнем, защото сме били претоварени с работа…

Някак неусетно сме се променили и не знаем как да се обърнем към Него. Знаем всички правилни думи, дори се молим и искаме прошка с тях, но не сме искрени и те не променят нищо в живота ни, защото не слизат до сърцето ни. Казваме, че живеем за Бог, но нали в Неговото присъствие е пълнота от радост и всякога веселие? Нали Исус ни обеща изобилен, пълноценен и смислен живот? Защо тогава се преструваме на щастливи и доволни, защо животът ни е толкова празен и изкуствен?

Май имаше някъде един стих, че никой не може да слугува на двама господари (Матей. 6:24). Това ли правим ние? Опитваме се да служим и на светските стандарти, и на Бог. Затова ли нищо не се получава? Дали тогава, ако решим да изберем само Бог, няма да можем да се върнем в началото? Защото кръстът е началото. И живота ни в Бога наистина може да бъде щастлив, изобилен и пълноценен. Защото Исус е Този, Който осветява и осмисля дните ни.

Това текстче го бях писала преди доста време (публикувано е в Морфоно). Днес искам само да добавя няколко неща, с които да обясня идеята на блога, и съответно, на разказите ми. Те са за хора, които по една или друга причина са изгубили първоначалния си плам и посвещение. За хора, които знаят, че Бог е реален. И понеже знаят това, и са наясно че са се отдалечили от Него, те се самоупрекват и обвиняват, вярвайки повече в Божието наказание, отколкото в милостта Му.  Чувствайки се недостойни да бъдат приети отново в семейството Му, те се срамуват да бъдат искрени с Бога. Понеже от  опит са разбрали, че сърцето е измамливо повече от всичко, те се съмняват в себе си, в своите намерения, посвещение и постоянство. Затова решават, че "епизодът с Бог" е вече минало в живота им. Странното е, че те не Го отричат, но приемат, че Той е някъде там, при другите и не се интересува от охладнели християни като тях... Защото забравят историята за блудния син и за това, че няма нищо, което да ни отдели от Божията любов... Защото, колкото и далеч са стигнали в своите очи, Бог никога не е спирал да ги обича.  И, колкото и да не ми харесва терминът "втори шанс", това е, което Бог им предлага - нова възможност, за да започнат. "Ако се върнеш към Всемогъщия, пак ще бъдеш утвърден" (Йов 22:23)